Източник: Дойче Веле

Автор: Фабиан Кречмер

Олимпийските игри в Сеул през 1988 г. са символ за демократизацията и модернизацията на Южна Корея. Събитието обаче е предшествано от истинска човешка трагедия, пазена дълго време в тайна.
Един откраднат къшей хляб променя завинаги живота на 14-годишния тогава Чой Сенг-ву. През 1982 година момчето е задържан от един полицай, който със сила изтръгва от него признание за кражба – полицейският служител съблича младежа и държи горяща запалка до гениталиите му. Така за Сенг-ву започва един кошмар, продължил цели 5 години – кошмар, който са преживели и стотици други безпризорни южнокорейски деца.
Разследване на американската осведомителна агенция АП разкри наскоро смайващи тежки нарушения на човешките права в следвоенната история на Южна Корея. Според АП, властите в страната и до днес се опитват да прикрият скандала.
Той е пряко свързан с едно спортно събитие, останало в колективната памет на южнокорейците като исторически поврат – Олимпийските игри в Сеул през 1988 година, когато страната за пръв път се представя пред света като възходяща икономическа сила, модерна държава с високо самочувствие. За нещастие държавата тогава е залята от студентски протести за повече демокрация.
Като концентрационни лагери
Тогавашното автократично управление е загрижено за международния имидж и предприема гигантско „разчистване на градовете“: трафикът на личните автомобили е силно ограничен – те могат да се движат само през ден; ресторантите, в които се сервира кучешко месо, са затворени; над 720 хиляди обитатели на цели квартали с паянтови жилища са принудително изселени.
По-малко известен факт е, че преди Олимпиадата улиците на Сеул са прочистени и от хиляди „гамени“. Полицейските чистки са насочени не само срещу бездомни, алкохолици и болни хора, а и срещу много безпризорни деца. Около четири хиляди от тях попадат в т.нар. „Дом на братството“ в южнокорейския град Пусан – най-големия от десетки подобни приюти, създадени тогава за „нежелани лица“. По този повод един бивш адвокат споделя: „Това не бяха благотворителни убежища, те приличаха по-скоро на концентрационни лагери“.
Олимпиадата в Сеул през 1988 г. се превръща в катализатор за модернизирането на страната.
И до ден-днешен нито един от виновниците за много смъртни случаи, изнасилванията и мъченията в тези „домове“ не е подведен под отговорност. Позовавайки се на непубликувани документи и интервюта с бивши служители и обитатели на „Дома на братството“, АП пише, че мащабите на насилието надхвърлят и най-смелите ни представи
За едни трагедия, за други бизнес
По данни на властите, между 1975 и 1986 г. в лагера са намерили смъртта си 513 души. Действителният им брой вероятно е много по-голям. В медицинските протоколи като причина за смъртта в повечето случаи се сочи „сърдечен порок“ или „обща слабост“. За да се предотврати евентуалното им бягство, повечето затворници са били изпращани в болница само в краен случай, когато е било вече късно да им се помогне. Свидетели разказват за съществуването на „наказателен карцер“, в който затворниците са били пребивани до смърт, а труповете им, по заповед на директора на лагера, били заравяни в близката гора.
АП разкрива още как различни държавни институции са печелили от „изправителния“ дом. Властите били доволни, че е намерено място за „уличниците“ и „гамените“. И без да упражняват никакъв контрол просто са удължавали договорите с „Дома на братството“ който по този начин се е осигурявал нови държавни дотации. Вътрешна документация показва, че ръководството на „дома“ е поощрявало местните полицаи да им доставят повече безпризорни. Полицаите пък били възнаграждавани за това със служебни повишения.
Домът бил много печелившо предприятие: обитателите му били заставяни да се трудят като роби в близо 20 фабрики, намиращи се на територията на лагера. Произвежданите в тях ризи и обувки били изнасяни в Европа. Когато идвали чужди гости повечето от затворниците били държани под ключ по стаите, а по-здравите трябвало да създават впечатлението за добре функциониращ благотворителен приют.
Тъмното минало остава неразкрито
Едва в края на 1980-те години приютът е закрит. Директорът му обаче не е разследван за случаите на малтретиране, но получава присъда от 2,5 години лишаване от свобода за злоупотреба с милиони държавни средства.
Докато Южна Корея се подготвя за домакинството си на Зимната олимпиада в Пьонгчанг през 2018 година, бившите обитатели на приюта в Пусан не са получили до този момент нито финансово обезщетение, нито официално извинение. С аргумента за давност, правителството продължава да отхвърля опитите на един опозиционен депутат за ново разследване на случая. Впрочем, именно бившият военен диктатор Пак Чон-хи през 1975 г. нарежда извършването на въпросните чистки за безпризорни. Неговата дъщеря Пак Гън-хе днес е президентка на Южна Корея.
„Домът на братството“ отдавна е съборен а на негово място е построен нов квартал. През 1990-те години строителите откриват стотици кости, увити в син брезент.