Японската чайна церемония се нарича „чаною“ (Chanoyu). Името се превежда като „гореща вода за чай“. Използват се още названията „садо“ (Sado) или „чадо“ (Chado), което пък ще рече „пътят на чая“. С „чаною“ се обозначава извършваният ритуал, а със „садо“/„чадо“ – концептуалните схващания за него.
Тя се заражда около ХI век като опит да се сближат маниерите за пиене на чай, дошли от Китай, с местните традиции и обичаи. Развива се като начин на общуване между аристокрацията и в самурайската общност, и се превръща в израз на философията на Дзен-будизма.
В своя разцвет, около ХVI – XVII век, обединява японското изкуство и занаятите, преклонението пред природата, смирението на духа и насочването му навътре, към самия човек. Основните принципи на чаената церемония са хармония, почит (уважение), чистота и спокойствие.
Съвършенството си японската чаною достига при майстор Сен Но Рикю (Sen No Rikyu), живял през XVI век. По неподражаем начин чайният майстор на могъщите владетели Ода Нобунага и Тойотоми Хидейоши съчетава природната простота и естественост с изтънчеността на калиграфията и живопистта, почти хореографската отмереност на движенията и умението да накара гостите си да се почувстват равностойни, да преживеят уникалността на момента тук и сега.
Какво представлява Чаною
Като събитие тя е ритуално приготвяне и поднасяне на чай на избрани гости в специална обстановка. Чаят, разбира се, е матча. Церемонията трае около четири часа и включва проста сезонна храна, малки сладки и два вида чай. Най-напред от една чаша се пие гъст, силен, добре разпенен чай – коича. Това трябва да изравни и обедини гостите. После се поднасят малки чашки лек чай – усуча, в които чаеният прах е почти два пъти по-малко. Едва сега участниците в церемонията могат да обсъждат различни теми – от красотата на съдовете за чай до величието на природата.
Да си домакин не е просто. Подготовката в изкуството на чайната церемония отнема години.
Школи и училища за чайна церемония са Omotesenke, Urasenke и Mushakojisenke
Дълго време в развитието на чайната церемония имало приемственост и последователност. Но всеки от тримата правнуци на майстор Сен Но Рикю основал своя школа. Те взели имената на имотите, в които били училищата. Така възникнали Omotesenke, Urasenke и Mushakojisenke. В началото почти не се различавали. С времето се раздалечават, но разликите са в дреболиите – по-скоро стилистчни. Като естетически схващания и философия те са до голяма степен еднакви.
Казват, че някога Omotesenke церемонията била изучавана и практикувана от аристократичното общество, а Urasenke – от обикновените хора. Днес точно тя е популярна в останалата част на света. Omotesenke също има учители извън Япония, а Mushakojisenke е почти непозната за чужденците.
Yabunouchi
Школата е основана от Yabunouchi Kenchu Yochi, съвременник на великия Сен Но Рикю. И днес продължава да посвещава желаещите в тайните на чайната церемония.
Ueda-Soko
Школата е създадена в последната четвърт на ХVI век. Основателят на школата е военен от ерата на Тойотоми Хидейоши. В практикуваната чайна церемония са въплътени ценностите и мирогледа на самураите. И разбира се – движенията са композирани така, че дясната ръка винаги да може да се хване за меча. Отличителното е, че ритуалът се изпълнява по различен начин от мъжете и жените.
Днес отношението към чайната церемония е противоречиво. От една страна на нея се гледа като на търговски продукт. Тя е сведена до половинчасова атракция, която беотказно привлича туристите и осигурява добри доходи. От друга – хиляди хора по целия свят изучават чайния ритуал като проява на Дзен-философията. Те знаят, че никога няма да са домакини на класическа чайна церемония, но самият процес на обучение им носи умиротворение и личностно усъвършенстване.