Автор: Лора Василева

След изтощително 3-дневно пътуване от Пушкар, най-накрая пристигнахме в Гоа – най-накрая на плажа! Веднага се заехме да намерим нашите български приятели тук. Вита, с която се запознахме в планините в Бхарат живее тук от 7 години със семейството си и даже бяха направили бг детска градина и ресторант в чуден двор с палми в Арамбол. Покрай тях се събираше истинска българска колония и срещнахме толкова много българи, колкото не бяхме виждали през цялото пътуване. Дори на следващия ден имаше българска сватба по индийски обичай тук. В ресторанта правеха сирене по шопски и шопска салата, в комбинация с мента и мастика, донесени от България. Каква по-неочаквана изненада – България в Бхарат. Чувствахме се като у дома си и въобще не ни се тръгваше на никъде. Даже опитахме да направим българско сирене с мляко от свещена индийска крава и локум!
Гоа – символ на хипи мечтите през 70те вече далеч не изглеждаше толкова хипарско. Повечето туристи са руснаци или семейства с деца. Вече музика на открито след 22:00 часа е забранена и ежедневните транс партита са останали в историята. От време на време някой си позволяваше да организира парти след 10 вечерта като съответно плаща на полицията скромната сума от 150 евро на час. Ние, разбира се намерихме последните хипита в Гоа, някои от които си стоят там от 70те, потънали в безвремие. Вечер изпращаме слънцето с тарамбуки и танци на плажа и дори се включвах в малкия плажен базар за ръчно правени неща. В Анджуна пък има огромен фли маркет (flea market), където всяка сряда търговци от цяла Гоа се стичат да продават стоките си. Фли маркета е започнат нелегално от хипи движението още в 70-те години за да може пътуващи да разменят нещата си. Правителството на Гоа бързо осъзнава нуждата от такъв пазар и го разширява до това, което е в момента. Ние стопирахме до там и ни качиха два мотора – Роял Енфилд, разбира се. Срещнахме много приятели от преди – пътуващи и местни. Всички се местеха от Хималаите към Южна Бхарат за зимата. Гоа е най-малкият и един от най-богатите щати на Бхарат и всичко тук е малко по-скъпо. Местните също са съвсем различни. Гоа е била португалска колония и повечето хора са християни, дори не се говори хинди. Вместо Шива и Кришна се белеят църкви и кръстове покрай пътя. Още една нова Бхарат за нас. След седмица престой на плажа се решихме да се разходим още по-наюг, на стоп. Оставихме големите раници при нашите български приятели и тръгнахме към Карнатака в търсене на малко по-диви плажове. Стопът беше повече от добър. Набързо се запознахме с много добронамерени индийци и се забавлявахме много. Повечето хора тук говорят английски и е лесно да се разбираме. Стигнахме Гокарна по тъмно и веднага се засякохме с приятели от Израел, които организират голям ходещ фестивал тук – Walk About Love – 40 дни вървене по брега на юго-западна Бхарат. Отидохме с тях до Кудли бийч и опънахме палатката на плажа. На сутринта ни събудиха няколко крави и едно куче. Тук кравите ходят редовно на плаж и понякога са повече от хората. Опитват се и на ресторанти да ходят, но там вече не ги пускат. Иначе плажовете са сравнително празни и навсякъде успяваме да си опънем палатката вечерта.
Гокарна е свещен град за хиндуистите и е пълен с храмове и свещено езеро. В някои от храмовете раздават прасад на обяд, а в единия храм има свещена лечебна вода. Водата е наистина вкусна и редовно пълним по 10 литра от там. Вървяхме пеша до плажовете на юг и решихме да останем на най-южния плаж – Парадайс. Запасихме с храна и вода, защото знаехме, че там няма нищо. Беше същински Рай. Само преди две седмици горските рейнджъри са изпотрошили всички бунгалца, които са били в палмовата гора до плажа под претекст, че не може да се строи в гората и постройките са незаконни. Сега бяха останали само купчини бамбук и палмови листа. Това беше супер шанс за нас да къмпингуваме на спокойствие и да си готвим на огън. На другите (обитаеми) плажове беше проблемно и трябваше всяка сутрин да събираме палатката. Останахме три чудесни дни на изоставения плаж и никой не ни занимаваше. Един път на ден идваше селянин от близкото село с плодове и бисквити на главата си. С усмивка ни обясни, че това тук са били неговите бунгала и изглежда приемаше случилото се с чувство за хумор. От време на време идваха и други хора да видят плажа и си отиваха, но никой не си и помисляше да остане да спи на място без ресторант и хотел. Явно хипитата тук наистина са на изчезване.
От Гокарна бяхме решили да посетим Хампи – древен град във вътрешността на Карнатака. Хванхме нощния автобус, който беше евтин и празен и в 1 часа през нощта ни остави на автогарата в Хоспет – 15 км преди Хампи. Там беше ужасно и мръсно и пълно с хора и дума не можеше да става да пренощуваме. Всички ни наобиколиха типично в индийски стил и ни подканваха да си вземем рикша или мотор. Първият автобус беше в 6 сутринта и петте часа чакане там не ни устройваха. Решихме да вървим пеша докъдето стигнем. Веднага като тръгнахме ни взе камион за следващото село. Стопирането през нощта не е най-разумното нещо, но в случая точно от това имахме нужда. Вървенето през града през нощта също не беше оферта. Остави ни в селото, но не след дълго се върна да ни закара още няколко километра до разклона за Хампи. Там решихме да опънем палатката и на сутринта да вземем последните 5 км до Хампи. За съжаление нощта ни изненада със студ и дъжд, а ние не бяхме взели втория слой на палатката. Не очаквахме, че в сухия сезон в южна Бхарат ще ни трябва покривалото за дъжд. Сутринта бяхме целите мокри и продължаваше да вали. Бързо хванахме първия минаващ автобус за Хампи. Там намерихме евтин подслон, изсушихме се и останахме седмица.
Хампи е старинен град, столица на Виджаянагарската империя, властвала от 1336 г. до 1565 г., но обитаем още от 1в. Има безброй древни храмове и останки, най-впечатляващият от които е Вирупакша темпъл, висок 49м. и напомнящ по някакъв начин на храмовете в Ангкор, но доста по-стар (от 7в.сл.Хр.). Храмът е посветен на Бог Шива и през вековете никога не е загубил значението си. Още по-изумителен за нас в Хампи е релефът. Директно се пренесохме в филм на Флинстоунс от каменната ера. Освен всичките видове баби, в Хампи можеш да видиш и равини, обслужващи многобройното израелско население тук. Върнахме се в Арамбол с нощния автобус и заварихме българското семейство още по-голямо. Всеки се отбива там и веселбата не стихва. Детската градина беше пълна с деца и дори бях учителка за няколко дни. Тук дойде време и да се разделим и с палатката, която ни подслонява стотици пъти, но вече беше почти пред разпадане. Оставихме на децата да я довършат.
Останахме последни няколко дни в Гоа. Тук се насладихме и на пълно лунно затъмнение на плажа. Последен Гоа залез, последно тали и Хелоу ту дъ Куин за довиждане. Шестте месеца в Бхарат се изнизаха неусетно бързо и ни се сториха крайно недостатъчни. Но всеки край е и ново начало.Големи и малки скали разпръснати навсякъде и древни каменни храмове покрай тях. Може да вървиш във всички посоки и да откриваш приказни места, останки, пещери и да си съвсем сам. За боулдър катерачите тук е раят. Има и река, която няма мост и трябва да плащаш на лодка да те превози от другата страна. Ние живеехме отвъд реката и не искахме да плащаме за лодка всеки път, когато отиваме до центъра, затова намерихме по-плитко място, където преджапвахме реката, натопени до кръста. Отново срещнахме стари познати от планините и разменяхме истории – кой къде е бил до сега и какво е преживял. Обикаляхме с колела по-далечните селца и храмове, гледахме залеза над скалите и не ни се вярваше, че това трябва да свърши.