В самата Бхарат „индуси“ започва да се използва като религиозно определение през XV-XVI век, за да разграничи привържениците на традиционната религия от мюсюлманите, наричани явана („чужденци“) и млекха („варвари“). В европейски текстове тя започва да се използва за обозначение на религията в средата на XVII век, като през XVIII век тази употреба става масова. По това време в европейските езици се появява и терминът „хиндуизъм“, обозначаващ местните религиозни, философски и културни традиции в Бхарат.
Хиндуизмът обхваща разнородни идеи за духовността и различни традиции и няма църковна йерархия, неоспорими религиозни авторитети, управляващо тяло, пророци или задължителна свещена книга, като хиндуистите могат да бъдат политеисти, пантеисти, монотеисти, монисти, агностици и атеисти. Поради широкия набор от традиции и идеи, определяни като хиндуистки, намирането на точно и пълно определение е трудно. Различни изследователи определят хиндуизма като религия, религиозна традиция, набор от религиозни вярвания и начин на живот. Хиндуистките традиционалисти определят хиндуизма като „дхарма“, понятие с по-широк обхват от „религия“.
Хиндуистки деноминации
Хиндуизмът обикновено се разделя на няколко основни направления, но няма общоприета система за тяхното разграничаване. В миналото той е разделян на шест дарсани (философии), но днес от тях относително активни са само две – веданта и йога. Класифицирани според основното божество, четирите основни съвременни направления са вайшнавизъм (основно божество е Вишну), шиваизъм (Шива), шактизъм (Шакти и смартизъм (пет равнопоставени основни божества). Макар хиндуизмът да приема множество божествени същества, за много хиндуисти божествата са само проявления на един основен Бог или дори на деперсонализирана абсолютна същност.
Друга класификация на направленията на хиндуизма се базира на разликите в емоционалното отношение към религията. Така Джун Макданиъл обособява шест основни и множество второстепенни течения, като основните са народният хиндуизъм (базиран на местни традиции и култове към местни божества – най-древният предписмен вариант), ведическият хиндуизъм (базиран на най-ранните части на Ведите от II хилядолетие пр. Хр.), ведантическият хиндуизъм (базиран на Упанишадите с Веданта и фокусиран върху познанието и мъдростта), йогическият хиндуизъм (базиран на „Йога сутра“ и с фокус върху интроспективното осъзнаване), дхармическият хиндуизъм (насочен към ежедневното поведение, „вяра в карма, крави и касти“) и бхактическият хиндуизъм (с фокус върху емоционалното преживяване в търсене на духовността).
От XIX век насам движението на хиндуисткия модернизъм си поставя за цел да върне хиндуизма в основата на индийската цивилизация, като същевременно го пречисти от тантрически елементи за сметка на ведическите, подчертаят се универсалните му страни и се интегрира съвременен подход към социалните проблеми. Този подход намира добър прием не само в Бхарат, но и на Запад. Основни представители на хиндуисткия модернизъм са Рам Мохан Рой, Свами Вивекананда, Сарвепали Радхакришнан, Махатма Ганди.