В интервю пред в. Ню Йорк Таймс относно японската поезия известният японски писател и литературен критик Макото Оока (大岡 信) обяснява: “Японците са привлечени към поезията може би повече отколкото други хора, защото животът им и изкуството са много близки. Това е като чаената церемония или каденето с тамян, или пък като артистичния начин, по който храната се реди в чиниите. Японците смятат, че животът трябва да бъде произведение на изкуството.” И наистина, хората в Япония до голяма степен имат забележителната способност да гледат на всяко едно действие или творчески процес като на съкровен ритуал, манифест на хармонията и съвършенството.
А поезията на Мисузу Канеко е точно толкова японска, колкото трябва да бъде, за да се хареса и на най-сериозните критици по онова време. Стихотворенията й формулират кратко и изчерпателно сложни екзистенциални въпроси и теми, без да навлизат в излишна емоционалност или полемика, защото както отново казва Макото Оока: “Прекалената описателност се счита за вулгарна”. В цялото си творчество Мисузу Канеко умело успява по кротък и изящен начин да вдъхне душа и чувства на всичко живо и неживо и по тази причина деликатното усещане за емпатия и съчувствие се превръща в отличителна характеристика на поезията й.
Така посланията й, макар и адресирани към детската аудитория, еднакво бързо заемат полагащото им се място, както сред тепърва израстващите деца, така и сред вече порасналите, търсещи баланс между радостта от живота и състраданието към него, възрастни.
Необяснимо как и защо през следващите близо 40 години спомените за Мисузу и за творчеството й са заличени под напора на времето и забравата, докато през 1966 младият поет Сецуо Язаки (矢崎 節夫) не попада случайно на нейно стихотворение в прашна стара книга. Запленен до степен на фанатична отдаденост той се потапя в трескаво проучване кой е авторът на произведението и къде е той или тя. Отнема му 16 години да разбули цялата мистерия около живота на отдавна отишлата си поетеса и същевременно да възроди интереса към нея. За това му помага братът на Мисузу Канеко, който, както се разбира, прекарва целия си живот, влюбен в сестра си и ревностно запазва всичките и дневници и стихотворения.
Днес тя отново е една от най-обичаните писателки сред деца и възрастни в Япония. Стиховете и се изучават в училищата и постепенно започват да се популяризират във все повече западни държави, а пък лицето й може да бъде открито на националните пощенски марки. Най-голямото национално признание обаче поетесата получава около 80 години след смъртта си, когато разрушителното цунами от 2011г. връхлита Япония и когато по всички телевизионни канали зазвучава стихотворението и“Ти ехо ли си?” (こだまでしょうか) като символ на колективното съзнание и съпричасността, които могат да бъдат събудени само чрез личен пример, повтаряйки го като ехо.